Появи се желание да си запиша в дневника някои размисли за Япония. Моите познания идват главно от филмите с Тоширо Мифуне, също така „Шогун” и „Последният самурай”. Впечатли ме понятието за чест. Когато е поверена отговорност и работата се провали, виновното лице организира една семпла церемония, вади специален нож и извършва сепуко.             Преди може би две години в Нагасаки един предприемач попаднал с автомобила си в дупка на улица. Този човек поискал от кмета да го обезщети, но не получил обезщетение. Съдил общината и загубил делото. Тогава застреля кмета.             На 25 април 2006 година излезе в Държавен вестник Закон за търговският регистър, който закон трябваше да влезе в сила първоначално на 01 юли 2006 година, после на 03 октомври 2006 година, на 01 януари 2007 година, на 30 юни 2007 година и накрая влезе в сила на 01 януари 2008 година.             Този закон трябваше да улесни хората, работата да става по „европейски”, да има електронен обмен на данни и т.н.             Преди този закон ние бяхме туземци. Работата се вършеше по следния начин: Решава гражданина да започне бизнес. Обажда се и казва, че иска да се регистрира като търговец. Обсъждаме наименованието и пращам куриера до „Информационно обслужаване”, където му запазва наименованието. До тук са отишли два часа работа. Ако гражданинът много бърза, до другият ден всички необходими документи са написани и подписани. На третия ден документите са внесени в съда. До няколко дни, ако всичко е наред, има решение. Още два-три часа куриерът да отскочи и направи регистрация в „Булстат” и край.             Сега моето европейско битие: Много спешно на сериозен предприемач е необходимо да регистрира ново дружество. Този човек не е добре облечен бизнесмен и публична личност, но дава работа на неколкостотин човека. Пращам шерпа да запазва наименование по европейски. Цял ден вися на опашка, дойде бесен, но свършил работа, и поиска вредни. Това беше на 29.01.2008 година. На 01 февруари 2008 година всички документи бяха подготвени. Последваха няколко дни опити да ги подадем чрез електронен подпис. Резултат – „ТЦ”, хич, но пасаран. Последваха два опита в софийското бюро. Първи опит. Отивам лично, защото съм любопитен. Хора спят в коли от предната вечер и пазят ред. Хаосът е всеобщ. По медиите интервюта, че системата цъка като швейцарски часовник. Погледах отстрани една цигара време и кръгом. Втори опит. Издавам команда и изтормозения младеж се понася към опашката. Вися цял ден, обаче да свърши работа – йок. Не стигнал до райските двери. Аз обаче съм ентусиаст. На 07 февруари се явявам в целия си блясък в Перник, щото може навсякъде. Уточнил съм мястото на карта в интернет. Три пъти обикалям сградата, нищо не намирам. Ползвам жокер „Обади се на приятел”. Получавам съвет да търся врата с надпис „Пенсионен отдел”. Намирам я и, о чудо, две гишета и осем човека опашка. Нареждам се и започва весело общуване с останалите граждани. Появява се лека болка в кръста, коляното и лявото рамо. Поглеждам часовника. Стоя час и половина, а движение няма. На може би глупавия ми вид при запитване получавам отговор придружен със смях, че при работа с първите двама клиенти компютрите са блокирали, забили или както се казва, но не работят. В един часа на обяд ми писна, техниката не проработи и приех предложението на една готина колежка да ме вози обратна към София. Продължавам да слушам и гледам интервюта как светът е прекрасен. Вчера, 12 февруари, колегата избесня и отиде до Перник в седем часа сутринта. В 16.45 часа е стигнал до гишето, но те затворили. Пред него на опашката сутринта е имало дванадесет човека.             Мисля си, че ако бяхме в Япония, жив човек няма да е останал.

мдааааммм, подозирам че ще има продължение. :)

да се съглася с теб

Може би съобщение от рода: "Агенцията по вписванията обявява поръчка за доставка на павета и въжета, необходими на ръководството за посещение на Перловската река."

аз имах предвид по тривиално - че шерпа ти като повиси още някой ден пак ще ти се допише :)))

каква веселба пада!
можеш да си умреш от смях!
как бюрокрацията те прави луд за няма нищо!
е след всичко това и толкова още
КАК ДА НЕ ОБИЧАШ ТАЗИ СТРАНА!

По-скоро "I love this game!" Правим си наистина веселба. Решаваме, че е игра. Например "пре**и другарче" и започва забавлението. Но пък с моето възпитание се произнасям книжовно, та чак културно. Главно с цитати от "Приключенията на добрия войник Швейк през ..."

ако от време на време
не съзрем комичното в трагичното
все си мисля, че има опасност
да "изтрещим" напълно:-)))